Жега. В офиса ни, за щастие, има климатик. Но това само прави живота на всички тук още по-труден. Като няма климатик, е лесно – знаеш си програмата: пот, пот, пот, припадък, айрянче със солчица и така до вечерта, когато се разхлаждаш с реклама на бира на фона на Преслава плюс мекички пеленки.

Но с еъркъндишъна е друг филм. Първо, понеже стаите архитектурно са строени така, че няма как всички да сме с лице към климатика, все ще има някой нещастник, който да е с гръб към него. Аз преди няколко лета бях убедена, че имам мозъчен тумор, докато осъзнах, че устройството просто ми духа между втория и третия прешлен. Много неприятно.

И сега същото. Сутрин като се влезе в стаята, температурата е с поне 10 градуса по-висока, отколкото навън, а въздухът е колкото да ни поддържа функцията дишане. За излишък не говорим, така, да имаш да си поемеш няколко глътки повече. Но това, естествено, са глезотии. Баба ти като че ли все е дишала.

Обаче липсата на кислород малко или много вреди на работния процес, щото човешкият мозък почва да мисли само за следващата порция въздух и някакси за друго не остава време и място. Затова с котешка стъпка издебвам момента, когато улисаните колеги са забили поглед в мониторите, и щраквам бързо устройството.

Днес обаче май избързах малко, щото един колега ме усети. Опитах се да бъда светкавична, дори лазих под две бюра и една масичка, за да стане по-скришно, но той се извъди наблюдателен. Те финансистите са такива.

Забелязала съм, че споровете за климатика са едни от най-разгорещените /колко умно/. Всеки си вади аргументи откъдето може. От сорта на: часът е девет, кой пуска климатици в девет? Контрааргумент: Все още не е забранено да си го пускаш когато имаш телесна нужда от него, а не в определен час. Аргумент: Вратът ми се схваща. Контрааргумент: Сваряват ми се белтъците в мозъка.