Понеделник:

Пристигнах на работа, както обикновенно – в 7 и 30. Във фирмата всички гледат като оксиженисти 3-ти разряд. Реших да си почина малко след почивните дни. Затворих се в кабинета, изключих телефона, гле дах филмчета, играх CS.

Вторник:

Пристигнах на работа, както обикновенно – в 7 и 30. Покрих се до 9. И кой идиот ми звъни в 8 и 30? Ако съдя по номера – от счетоводството. Второ обаждане точно в 9. Мразя ги тия! Искат да им включа компютъра. Странно – в петък всичко си беше ключено и работеше. Занасям се до тяхната стая. Отварям вратата и ръката ми инстинктивно отива на мястото, където (като бях в казармата) стоеше кобура. Направили си „вътрешно преаранжиране”... Всички кабели наискубани и намотани на купчина. Всички розетки – грижливо затиснати с шкафове и столове. Мрежовия НР5100 – разкостен на модули (явно не им стигала силица да го местят целия, а после не им стигнал акъл да го съберат). А в мен гледат 8 чифта очи, надяващи се на помощ. К’во да правя – налага се да им ударя едно рамо. Мамка им, как са успели ТАКА да ги оплетат тия кабели? Стоявам ги да разплитат, а аз отивам да пускам първия компютър. Пуснах 6, като пътьом изплюсках половин кутия бонбони (повече не можах, не обичам шоколад) и забърсах един телбод (вече си имам 8). 2 компютъра сложили в онази част на стаята, където няма розетки, нито контакти. Злорадо обяснявам, че докато не намерят удължител, нищо няма да включа. Тръгвайки си забърсвам готина острилка за моливи. Отивам при геолозите. Страшни пичове са! Любимия ми отдел! При тях винаги има нещо за плюскане и въобще са готини хора. Поседях при началника им, пихме кафе. Подарих им два нови пада и 2 оптични мишки. Прибрах се в кабинета.

Чукане на вратата.

Влиза любимата ми юристка (26 годишна, неомъжена, собствена квартира).

- Макси, а оптична мишка имаш ли? – А на теб за какво ти е? Нали скоро ти дадох нова – Да, ама оптичната по-хубаво се търкаля по падчето.

Дадох и обикновенна мишка в прозрачен корпус с лампичка вътре. Като включиш компа и мишката свети в красив виолетов цвят (Тия оптична от топчеста не различават!). Получавам целувка по бузата и нежно намигване. Настроението ми рязко се покачва. След секунди връхлита приятелката й (30 годишна, разведена, собствена квартира) със същия въпрос… явно е чакала на вратата. Тържествено връчвам същото устройство. Получавам въздушна целувка и два бонбона. Майната му, трябва отвън да окача табела „Админа шоколад и бонбони не пие!” Но настроението е по-добре. Ихаа, то дошъл обяд. Къде ще плюскам? У тях ще плюскам! Пътьом изхвърлих бонбоните.

Наядох се като попско чадо на Задушница. Седнахме да пием кафе. Сметанката си я прибрах. Питат, харесали ли са ми бонбоните? Отговарям, че да, разбира се.

- А на теб какво ти се падна ?
Мамка му… какво може да бъде? Добре, че видях кутията.

- Ми единия с вафла, другия с лешник. – Заповядай, вземи си още! – А, благодаря красавице, трябва да бягам!