Тук е мястото да разкажа за мъжа си. Най-хубавата част на семейния ни живот е, че имам на разположение една камара негови снимки. Това ме крепи и поддържа будна моята съвест, напомняйки, че все пак съм омъжена. Децата ми /момиче и момче/ от много малки са научени, че имат роден баща, въпреки че не им се отдава да го срещат на живо често. С други думи – моят любим прекарва живота си извън дома и, съответно, извън семейството.

История отпреди 5 години:

Първо време много го ревнувах, защото не ми се вярваше, че в осем часа вечерта наистина може да има някаква неотложна работа в офиса. Срам ми е да ви призная, но няколко пъти аз „случайно” наминавах през офиса му доста след работното му време. Винаги оставах много изненадана. Измислях глупав претекст за посещенията си, а по пътя репетирах своята реакция в най-различните ситуации: той и секретарка, той и клиентка, него го няма защото той е при секретарката си , той е някъде при чужда секретарка и т.н.

И какво си мислите? Веднъж го заварих заровен в някакви папки, втория път изненадах някакво съвещание, а веднъж дори изядох едни *** където видях, че мъжа ми нещо човърка в компютъра си и в „най-подходящия момент” му предложих своите услуги /откъде да знам, че той от няколко часа не може да си оправи фирмената програма?/ Бях млада и неопитна още булка…

След това престанах да ревнувам и започнах да мисля, че той е просто работохолик с изкривяване на някаква част от мозъка. Защото, заплащането му беше според мен, не отговарящо на часовете прекарвани в работата. При все това и на мен ми се е налагало доста да работя /да ни е жива и здрава бабата, която ни отгледа децата/. Да, забравих да кажа, че преди 5 години мъжът ми беше един най-обикновен служител във фирма, търгуваща на едро.